Тук сме да покажем, че има живи въглени на българщината. Да покажем на младите, че българският дух е силен и ще пребъде! – споделят местнте. - За нас конят е свещено животно. Стотици коне се отглеждат с много любов от бачевци. Култът към тях идва още от древността и е съхранен в пълна сила и до днес! „

Ситен даж зароси,
ой Тудо,
ситен даж зароси ле,
джам Тудо.
Та стадо ороси ,
ой Тудо,
та стадо ороси ле,
джам Тудо.

Това е една от песните, с които започва празникът Тодоровден в село Бачево. Истина е, че животът на бачевци е немислим без конете. Конят е почитан от незапомнени времена, като винаги е бил важна част от бита.
Той препуска и в народните песни: понася момъка, тръгнал на гурбет, води стопанина си и цвили пред портите на изгората му, преминава планини и реки, за да открадне най-гиздавата мома. Под седлото на коня едно време са пращали и хабер. Както навсякъде в България, така и в Бачево най-голяма почит на коня се отдава на Тодоровден, или на т. нар. Конски Великден.

Конете

Така е в нашето село – под всеки покрив и кон. Задружно живеят хората със своите вихрогонци.

Защо Тодоровден и защо коне?

Не е случайно, че това е празникът, който всяка година се променя спрямо Великден, но винаги настъпва заедно с пролетта. Сменят се сезоните, променят се и хората. Всички се готвят за идващото лято.
Земята търпеливо чака. Полека-лека идва и периодът на активна работа за конете. Идеята на празника е да се покаже в каква физическа форма се намират животните, дали са готови да посрещнат новата година, дали стопаните им са се грижили добре за тях през изминалата зима.
Гордост за всеки е да покаже колко охранен и здрав е неговият кон. Тази показност в миналото е била по-важна, отколкото състезателната част.

Празникът се нарича още Лудото Тудорче. От малка го обичам, като че всички у нас да се казват Тодоровци, а видиш ли ни един именник вкъщи нямам ;)

Преди десет години за първи път участвах в ритуала и за първи път се качих на кон. Учех се от бабите какво и как трябва да се направи, те са мъдри и знаят.
И сега пред очите ми е баба Роза в деня, когато седяхме на старата дървена пейка пред нейната къща. Говорим за Тодоровден. Тя пее:
Тодоре ле, либе ле,
ти си мене либило.
Ти си мене либило, либило
та не си ми кажало…
Песента й неусетно прелива в разказ…

Легендата казва, че Свети Тодор забил копието си в земята, вързал за него коня си и отишъл при дедо Господ да се моли за лято. Вярва се, че той носи лятото зад гърба си, а зад него остават и трудните дни, въртоглави и луди. Култът към Св. Тодор е широко разпространен в българските земи и в иконографията.
Светецът е представен като ездач на бял кон. Всички обичаи на този ден се изпълняват за здравето на конете и на хората.
Баба Роза продължава:
– Чедо, и требва да знаеш, че още преди изгрев слънце се месят два ритуални хляба – Св. Петка и Св. Тудор (под формата на конско копито или конска глава). Те се освещават в църквата, след което се слагат в зобта на конете.

В църквата рано сутринта се ходи. Там се освещава и варено жито, което се пръска по всички ниви за плодородие. От църквата като чуем тъпаните, значи требва да вървим към площада.

Тогава на хорото се хващаме всички – и невести, и свекърви. Пеем за радост, за здраве и за берекет…

Разбрах, че това е не само важен ден за конете, но и за младите невести, които официално се признават за такива. Празнуват тези, които са се омъжили през изминалата година. Идеята е да покажат пред техните свекърви колко са работни. Кланят се три пъти до земята и която невеста се кланя най-ниско, тя ще да ожъне житото най-добре.
И така в две редици се редят снахи и свекърви, обич и уважение да покажат едни пред други. После конете се захранват, момците си с късмет изпращат.

Символите и захранването:

Обреден хляб – за плодородие;
Червено яйце – да се червят бузите на младите булки и на децата;
Сол – за кърмило;
Лук – против уроки;
Захар – за сила и за бели зъби;
Царевица – за богат урожай;
С тези продукти и благословията на жените, конете и ездачите тръгват към местността, където се провеждат традиционните кушии.
И тук баба Роза спира с лека въздишка, след туй поклаща глава. Сякаш сме си казали всичко.

Семейната трапеза:

Събират се млади и стари да си кажат поне „За наше здраве!” Трапезата остава постна. Ястията, с които се красят празничната маса, са: леща яхния, фасулена чорба, постно зеле с ориз и праз, червени чушки, пълнени със зрял боб, варено жито.

Празникът не свършва, няма край и песента, традицията продължава своя път. Ездачите са уморени, но няма да се предадат, навсякъде кипи духът на радостта.

текст Ива Попова